На мосю Танас

Отново побиват ме тръпки,
хладно е - май ще вали,
чувам зад себе си стъпки,
стар идиот се криви.

Бързо потъвам във мрака,
толкова сам и изплашен.
Тихо е. Утрото чакам,
скоро небръснат и прашен.

Може би вече ще питам
има ли изход натам,
писна ми вече да скитам
но...
         през деня ме е срам.

Не мога

Еднакво ни смущава грозотата,
която върху хората личи,
подобно действа ми и красотата,
понякога и повече дори.

От погледът ти хилаво се пазя,
глава навеждам и потропвам с крак
и въпреки че ще се мразя,
приисква ми се да погледна пак.

Не мога да не плувам в морето ти
и часове във планините ти да скитам,
да влизам на дълбоко в полето ти
и всичко да е ясно, без да питам!

Поглеждам хилаво отново...
Ти вече знаеш, че не мога!

Народопсихопатологично

Само една минута!

Една минута от забързания живот на българина е страшно много време. Българинът бърза с различна скорост и за различни неща ( към „Лидъл”, на кафе, да чука, да бездейства, да спи и прочие), но винаги в една посока- към безпощадното си изпростяване!

Този българин не може да спре и слезе от колата си... за една минута- да отдаде почит на героите си? Не, не може! Той може да направи това само за живите си „герои”, заради които е готов да спре на средата на платното, да направи километрична опашка, да си поговори с тях на воля и да демонстрира уважението си!

Ботев е мъртъв герой.

Не знам за Ботев, това си е негова работа!

Българинът, който за една минута е с по- голяма производителност на труда, от колкото японско семейство за една седмица, може и трябва да бърза! Тази минута е ... нямам представа какво точно е, безработен съм!

Българинът не си позволява да спре и за минута, т. к. в неговото развито гражданско общество това не се толерира! Общество, което почита героите си, но само в почивните дни... на маса!

Пак същият българин няма нужда да познава и почита героите си! Той знае, че някога, някакви, за нещо са умрели и това му е достатъчно.... безразлично!

Българинът се тресе от възхищение към японските доброволци гасящи Фукушима, но не разбира защо е нужно да виси прав ЦЯЛА МИНУТА на 2 юни в 12.00 часа!

Да живеят героите ни, защото мъртви герои ние нямаме!

Октомври 1207г.

Притихнах в голямата зала,
където пирувам с гости.
- Налей си и пий от Граала,
събрал мита за Христовите мощи.

Ти носиш кръста на своите доспехи,
твоят кръст- твоите успехи,
виолетов мираж, приютен в големият шлем,
събуди халюцинации в мен.

Невярна стрела, смъртта на неверник.
Как притъпяваш своето либидо?
- В боя със своя съперник!
Мечът е кървав, чернее лицето,
                                            помни го!


- Пий със мен, вече всичко постигнах,
нека кръвта ми да стане на вино,
нека нощта, в която притихнах,
бъде твоя проказа, латине!

Изповед

Когато слънцето изчезне най-накрая,
аз се превръщам в друг човек - съвсем различен,
потъвам и събирам в длан безкрая,
разкъсвам другите и ги обичам.

В измамното прикритие на тъмнината
със собственото си безумие се забавлявам,
без никакво усилие разгонвам тишината,
докато  другите ми казваха, че прекалявам.

Когато слънцето изгрява най-накрая,
аз го пропускам - без да е нарочно,
помилвам себе си след два-три чая,
защото благороден е денят, а пък нощта порочна.

...

В намачканата част между бедрата ти
нахлувам с цялата си страст и вдъхновение,
облечен в мъжка сила, страх и нетърпение,
изпълвам се и се изпразвам из душата ти.

Ти ме прибираш - както в моите желания
хиляда пъти съм прибиран досега
и с още толкова усещах, че греша,
но се усмихвах и не търсех колебания.

Докосвам с пръстите си твоите неравности,
докосваш моите, докоснати сме двамата,
извит над теб, аз скривам времето и славата,
защото обещах и съм донесъл всички радости.

Открития

 Когато днес очакващо я гледах,
открих във мен неясни страхове,
разхвърлях ги и ритуално ги погребах
(не ми е нужен пълен набор грехове)!

Усетих някак Ревността да приближава,
усмихнах се, а Тя ме порица:
- Не вярвам тази мисъл да те забавлява -
как тя е майка, не на твоите деца.

Да, страдах силно за това и се убивах,
дълбоко се проклинах и скърбях,
намирах грешките ù - в себе си ги скривах,
докато всичко, някак изведнъж, признах:

- Когато се разпъвам сам и се оставям
на твоят кръст - изпълнен с обвинения,
откривам се отново и сега съзнавам -
не са ми нужни твоите вълнения!