12. 05. 2011г.

Мина една седмица от както реших да се изповядам. Все още не съм го направил. Нямам притеснения, имам надежда.

Отворих прозореца за да чувам дъжда... как може, някой да твърди, че съм лишен от романтика? А какво, по дяволите, е романтиката? Има ли характеристики някакви, правила или описание? Всички романтики не са ли различни или поне би трябвало да са! Аз, например, наричам селяния и безумна тъпотия романтичните изживявания на затиснатите от годежния си спомен жени! И те са тъпи, не защото аз го казвам, а защото задължават целият свят да разбере каква единствена невероятност ги е споходила! Нека някой посмее да се усъмни в тяхното вселенско щастие... тогава цялата им романтиката се превръща в това, което от самото начало си е била- едно нищо. Спомен, който украсен във времето, се е превърнал в друга истина. За това внимавайте- не критичният коментар, а почти незабележимото отегчение или точка недоверие ще ви превърнат в нищожен и нещастен комплексар, евентуално гей! Така е с повечето митове- всички знаят, че не са истина, но ги бранят с живота и авторитета си до край! Защо? Защото нищо друго нямат!

Няколко дни преди запоя

Спокоен съм и отново вали. Започнах да чета „Алкохол”- книгата е великолепна! Купих си я днес и до вечерта смятам да я прочета, но... май вече съм я чел, или написал?

Спокоен съм! Увлечен и изпълнен със смисъл! Сам съм, но не се чувствам самотен!

Запоят

В пиянският транс има доста очарование. Няма ги притесненията от реалността на хората, самите хора също ги няма- те се превръщат в компания или дразнители, които са запазили в себе си частица от споменатата реалност и държат да ти напомнят по всякакъв начин, че нея я има, че тя съществува! За тях- да, предполагам! Никога за мен! На мен ми е пъстро, понякога черно- бяло и в редки случаи само черно. Обичта ми е онова нещо, обикновено премерено скрито, което развявам като знаме. Знамето на безумието, нихилизма и блаженството. Моето знаме!

Прикрит зад чашата, аз развявам своето знаме, душата си, която пазя за Нея, но Тя никога не идва в тези моменти на демонстрация. Тя не идва и след тях, което ме кара да развявам все по- усърдно и все по- често.

Тя не идва. Аз не я търся истински, само страданието ми е такова- зверски истинско! Мисля си сега, че то е онова, което развявам. Няма какво да си го мисля- то е, знам го! Как виждам себе си днес? Утре? Трудно J

В пукащото си събуждане се захващам да търся амнистия. Обикновено я намирам,

Денят след запоя

Не мога да пестя! Вече съм сигурен!

Ще пием довечера и се надявам да се почувствам малко по- добре.

18. 06. 2011г.

Пихме снощи, чувствам се отлично!

Созопол (средата на юни 2011)

Пристигнах изнервен и изморен, но както и друг път се е получавало- справих се. Усещам пулса на града- особен и познат, но ми е малко тъжно. Не мога и няма да успея да почувствам същите неща, да изживея същите радости, да потъна в безкрая на собственото си безумие- както преди. Няма да успея, знам го! 

Катя вече не ми липсва....  Истината е, че аз си липсвам- онази част от мен, която безвъзвратно се е загубила в малките улички на Созопол, в кръчмите му, под смокините и на скалите му. Все пак, има едно нещо, което съм запазил и едва ли ще го загубя някога- в този град не мога да спя , не искам да спя и ако това се случва алкохолът е причината.

Не умея да признавам пораженията си.

23юни, Созопол

Хора на изкуството в стария град. Вече знам, че има разлика между артистите, и тя не в способностите и признанието им. Тя е в това, че възприемат света, и хората в него, по различен начин. Гледат от висотата на своята заблуда, хранят мита за величието на духа си и вече не търсят нищо, което да ги доведе при хората- защото те са тези, които носят изкуството на висшите духом, елитарно представяне на всичкото, което другите наричат просто живот.

Гледах внимателно, слушах... сега вече пия и пиша. Усещам, че от висотата на моята трибуна- бутилка ракия, мога да разбера този елит и да пикая върху него.

„Аз не съм комунист и никога няма да бъда!”

Понякога се страхувам. Понякога се срамувам. Изпитвам несигурност, която ме обезличава и захвърля в паниката. Глупост е да смяташ себе си за център на Вселената, но е разход на енергия и ресурс да се възприемаш като обикновен смъртен. Примиренци- не ме занимавайте!

Не съм свободен по вече възприетата формула за освободеност- според нея даже съм роб! Моята свобода е в мен самия, не е знаме или афиш. Различавам я като състояние на духа, за което съм се борил. И съм победил!

Каварна

Не съм сигурен, че съм в състояние да опиша какво се случи на този Фест! Настигах собствените си впечатления с един ден закъснение. Имаше момент, в който дори се зачудих аз ли съм бил там или това са нечии други спомени.

Истината е, че беше велико! Сблъсъкът отново с тази култура, която през 90-те мислех за мъртва, ме зареди и усмихна. Подозирах, че няма да имам сили за да разгърна и развея безумието си. Оказа се, че съм грешал.

В. Търново (средата- кр. на юли)

Някакси хронологически подредих всичко до сега и няма как да пропусна двете седмици вкъщи, но… нито ми се мисли за това, нито ми се описва. Безсмислие някакво, фалшива радост и усещането ми за загуба на време и емоционална празнота. Не ми се връща вкъщи! Изобщо!!!

Созопол (впечатленията на един продавач- консултант)

90 % от българите не поздравяват, а и не отвръщат на поздрав! Българският турист- купувач се държи надменно, понякога дори нелогично и ... тъжно. Тъжен е не защото има по- малко пари от колегата си почиващ от Франция, а защото няма никаква култура, интереси, впечатления и мечти! Лишени от щастие високомерни невежи щъкат из града и разнасят робовладелските си разбирания за обществото. „Персонал” е думата, която същите тези различават като синоним на „плебс” ( без да знаят значението на последната).

Преди време, Сидхарта ми разкри разликите в това да имаш и в това да нямаш- деца, пари, мисли, смисъл, чувства и прочие. Беше ми лесно да го разбера тогава и да се примиря. После се сблъсках с безсмислието на голяма част от сънародниците ми. Без никаква драма и патос ви казвам- тъжно е!

Изтъкваме непрекъснато малкото, което знаем и безпощадно разрушаваме и унижаваме онова, което не разбираме.

„Лудост”

Видях и чух Калин Терзийски. Усещам това, което пише като свое. Книгата започва добре и не ми се иска да свършва.

И отново няма спасение от мазния българин(ка), който се увива около известните и талантливи хора, като по този начин ги превръща в живи богове на присмеха. Как успяваме да постигнем това? Не знам! Имаме талант да разваляме нещата, да се прекланяме, да се лигавим, увиваме и боготворим всеки, който дори малко изглежда като „ракета носител”. Или просто това е нашият, географски и етнографски оправдан, начин да показваме уважение? Не, все пак мисля, че е първото!

А, и за другият българин, който подтикнат от нормалните си еснафски пориви е отишъл на културно мероприятие, единствено заради самото него! Името и творчеството на автора са маловажни. Този субект не чете нови български автори и не гледа нови български филми. Той знае всичко, изразява се смело и силно, познава в детайли и не одобрява търсенията и мислите на онези, които носят мизерната ни култура на раменете си.

И още малко за нас, българите:

Ние не само, че не се уважаваме, а откровено се ненавиждаме един друг. Отношението ни към по- слабите, по- бедните или към онези, които не изглеждат като нас или усещат света по друг начин е безпощадно нетърпимо! Презрението ни е несломимо и перманентно! Ние не уважаваме трудът на другите!!! Подобно е отношението ни и към собствения ни труд. Вероятно това е и причината еволюцията за нас да е спряла! Ние деградираме и е съвсем закономерно да изчезнем като нация.